Остракизъм е политическа практика в древна Атина, при която (обикновено виден) гражданин, може да бъде прогонен, без повдигане на обвинение срещу него. Практиката е била разпространена в различни периоди също и в Аргос, Милет, Сиракуза и Мегара. Обикновено е била насочена срещу видни граждани, за които се считало че се опитват да станат тирани. Остракизмът бил коренно различен от тогавашното атинско право. Не се повдигало обвинение и нямало право на защита.
На определен ден веднъж годишно, в средата на зимата (приблизително януари) се провеждало събрание. На него с обикновено мнозинство се решавало дали тази година да се проведе процедура за остракизъм (ostracophoria). При положително решение, гласуването се провежда няколко седмици по-късно. На него гражданите, които имат право да гласуват могат да запишат името на друг гражданин на парче от счупен глинен съд.
Всъщност произходът на термина остракизъм е свързан с името на парчето огт глинен съд, наречено ostrakon. По това време папирусът се е внасял от Египет и е бил прекалено скъп за такава цел. Когато се съберат достатъчно голям брой гласове за едно име, остракираният трябвало да напусне Атина в рамките на 10 дни и да остане извън нея за 10 години. Той обаче не губи гражданството си и остава собственик на имотите си. Отсрочката от 10 дни се давала, за да може прогоненият да организира личните си дела.
Остракизмът e уникална и забележителна характеристика на древната атинска демокрация, която отразява нейните силни и слаби страни. От една страна, показва силата и участието на хората в оформянето на собствената им политическа съдба и защитата на свободата им от тирания или корупция.
От друга страна, разкрива опасностите и трудностите на демокрацията, като фракционност, популизъм, завист или ирационалност. Остракизмът е опит за балансиране между включване и изключване, между консенсус и конфликт, между стабилност и промяна в сложния и динамичен свят на древна Атина.
Трябва да се прави разлика между остракизъм и изгнанието в Древен Рим. При второто се губели имущество и статут и е било за неопределен период (най-често за цял живот). Така, или иначе и двете са били много по-малко брутални от децимацията, разпространена в Рим.
Първо и последно прилагане на остракизъм
Остракизмът е използван пестеливо и избирателно в древна Атина. Според древни източници само около 12 души са били остракизирани между 487 и 417 г. пр. н. е., повечето от които видни политици или генерали, които са изпаднали в немилост на хората или са събудили подозрения или завист заради своето богатство, власт или влияние.
Според Аристотел законовото дефиниране и вписване на процеса остракизъм е направено през 508 г. пр.н. е. по времето на Клейстен (Cleisthenes ). Целта била да се предотврати възможна тирания на един индивид. Първият действителен остракизъм обаче се провежда чак в. 487 г. пр.н.е. Тогава Хипарх (Hipparchus), син на Кармус (Charmus) и свързан с тиранина Хипиас (Hippias) е първият записан остракиран.
Най-известните случаи на остракизъм
- Хипарх (487 г. пр. н. е.), син на Харм, един от аристократите, които са заговорничили с тиранина Хипий преди неговото изгонване.
- Мегакъл (486 г. пр. н. е.), водач на семейството на Алкмеонидите, което има дълга история на участие в тирания и светотатство.
- Ксантип (484 пр.н.е.), баща на Перикъл и победител в морската битка при Микале срещу персите.
- Аристид (482 г. пр. н. е.), наричан “Справедливия”, съперник на Темистокъл и противник на морската политика и изграждането на Дългите стени.
- Темистокъл (471 г. пр.н.е.), героят на битката при Саламин и главният архитект на атинското морско превъзходство.
- Кимон (461 г. пр.н.е.), син на Милтиад и лидер на консервативната фракция, която подкрепяше съюз със Спарта и се противопоставяше на демокрацията.
- Тукидид (443 г. пр.н.е.), син на Мелезий и друг съперник на Перикъл, който води опозицията на неговата империалистична и популистка програма.
- Хиперболос (417 г. пр. н. е.) mоследният записан случай на остракизъм е този на демагога Hyperbolos през 417 г. пр.н.е. Той се надявал да използва процеса, за да прогони един от двамата си политически съперниции, Alcibiades или Nicias, но обединявайки сили, двамата успели да убедят хората да гласуват Хиперболос да бъде прогонен. След това няма повече регистрирани случаи, въпреки, че процесът остава юридически валиден до IV в. пр.н.е.
Причината практиката да бъда изоставена след 417 г. пр. н. е., е че се оказва неефективна или контрапродуктивна при справяне с по-сериозни политически кризи, като Пелопонеската война, олигархичните преврати или възхода на Македония.
Освен това, с остракизмът се злоупотребявало от фракции или лица, които искат да елиминират своите опоненти или конкуренти без основателна причина. Остракизмът е критикуван и от някои древни мислители, като Аристотел, които го смятат за нарушение на равенството и справедливостта.
Съвременно значение
Остракизмът в съвременния живот е форма на социално изключване, което може да има опустошителни ефекти върху индивиди и групи. Може да се случи в различни контексти, като работни места, училища, семейства и онлайн общности. Остракизмът може да причини психологически стрес, намалено самочувствие, влошено представяне и повишена агресия.
Една от основните причини за остракизма е желанието да се поддържат социални норми и ценности. Когато някой наруши очакванията или правилата на група, той може да бъде остракизиран като начин за сигнализиране на неодобрение и налагане на съответствие.
Остракизмът може също да бъде мотивиран от предразсъдъци, ревност, конкуренция или лична неприязън.
Остракизмът може също да бъде непреднамерен или случаен, като например когато някой бъде игнориран или пренебрегнат поради заетост, разсейване или липса на осведоменост.
Независимо от причината, остракизмът може да има отрицателни последици както за целите, така и за източниците. Целите на остракизма могат да изпитат редица емоционални и когнитивни реакции, като тъга, гняв, объркване, вина, срам и самота. Те могат също да страдат от намалена самооценка, принадлежност, контрол и смисъл в живота.
Тези психологически нужди са от съществено значение за човешкото благосъстояние и мотивация. Когато са заплашени от остракизъм, целите може да се опитат да ги възстановят, като търсят внимание, съобразяват се с груповите норми или отмъщават на източниците.
Въпреки това, тези стратегии може да не работят винаги или да имат обратен ефект, водещ до по-нататъшен остракизъм или ескалация на конфликта.
Източниците на остракизъм също могат да се сблъскат с негативни резултати, като вина, съжаление, безпокойство и загуба на доверие. Те също могат да навредят на собствената си репутация и взаимоотношения, като бъдат възприемани като жестоки, несправедливи или лицемерни.
Няма коментари