Memento mori е латинска фраза, означаваща “Помни, че ще умреш”. Счита се, че фразата води началото си от една римска традиция. По време на дефилирането на пълководец по време на празнуване на победата, зад него крачел специален слуга, който имал за задача да повтаря на ухото на пълководеца “Respice post te! Hominem te esse memento! Memento mori!”, което означава “Погледни зад себе си! Не забравяй, че си само човек! Помни, че ще умреш!”
В повечето съвременни общества обсъждането на смъртта, се смята, ако не за табу, то поне за неприятна тема на разговор. В миналото обаче, та дори и до края на XIX в. смъртта се възприемала по-скоро като мотиватор за смислен и добродетелен живот. За да помогнат на хърата да не забравят смъртта, художници създават картини, скулптури и мозайки, изобразяващи черепи, скелети и други символи на смъртта.
Църквите също показвали изкуство в стил memento mori, за да принудят зрителите да се замислят върху смъртта, живота си и да се посветят повече на подготовката за среща с Бог. Благочестивите християни често са искали на тяхната гробница или надгробен камък да има някакъв скелетен мотив, за да напомнят на посетителите и членовете на семейството си да се разберат и помирят с Бог, преди и те да станат на прах.
В своята поредица от 12 книги – негов личен наръчник по самоусъвършенстване и написана на старогръцки – “Медитации”, Марк Аврелий пише: “Можеш да напуснеш живота точно сега. Нека това определя какво правиш, казваш и мислиш.” Това е едно напомняне да живеем добродетелен живот сега, а не да чакаме нещо.
Френският художник от XVII в. Филип дьо Шампан (Philippe de Champaigne) изразява подобни мисли в картината си “Натюрморт с череп” (Still-Life with a Skull), в която показа трите основи на съществуването – лалето (живот), черепът (смъртта) и пясъчният часовник (времето). Оригиналната картина е част от жанр, посочен като Vanitas и се съхранява в Музеят Тесе (Le musée de Tessé) в Ле Ман. Жанрът представлява форма на произведение на изкуството от XVII в., включваща символи на смъртност, които насърчават размисъл върху смисъла и мимолетността на живота.
Въпреки, че концепцията Memento mori е на върха на своята популярност най-вече през християнския период, подобни концепции са познати още от античността. Философът Демокрит посещава и се уединява в гробници като част от своето обучение. В платоновия диалог Федон (Φαίδων), където се разказва за смъртта на Сократ, се въвежда идеята, че правилната философска практика е “нищо друго освен да умреш и да бъдеш мъртъв”.
Стоиците от класическата античност са особено забележителни в използването на концепции подобни на Memento mori, а писмата на Сенека са пълни с предписания за медитация върху смъртта. Стоикът Епиктет казвал на своите ученици, че когато целуват детето си, брат или приятел, те трябва да си напомнят, че са смъртни, ограничавайки удоволствието си, както правят “онези, които застават зад мъжете в триумфа си и им напомнят, че са смъртни”.
Memento mori поражда известни асоциации с една друга популярна латинска фраза, която също ни поддитква към смирение, а именно “Така преминава световната слава” – “Sic transit gloria mundi”
И двете напомняния са особено нужни в съвременното общество, фокусирано върху все повече консумация и придобиване на все повече и повече материални блага.
Няма коментари