Архив на категория: Средновековие

Обувките – платформи Чопини – мода през XV в.

Обувките – платформи Чопини (Chopine) са измислени още през XV в. и стават особено популярни сред венецианските жени. Те имали както практическа така и символическа функция. Дебелата подметка е проектирана с цел да предпазва стъпалото от неравномерно павирани, мокри, или кални улици. От друга страна увеличаването на ръста на носещите ги се считало за индикация на положението в обществото. Остават популярни со XVII в., когато са изместени от обувките с нормални токчета.

Височината на обувките – платформи Чопини обаче внасяла неудобство и нестабилност в походката на жената. Венецианските жени, когато ги носели, обикновено били придружавани от помощница, с чиято подкрепа балансирали. Въпреки, че  обувките – платформи Чопини били скъпа стока, в законите регулиращи разходите за лукс (да, имали са такива) ограниченията, свързани с тях не са базирани на цената им, а на надхвърлянето на определена височина.

В началото се смятало, че много високите чопини – двадесет сантиметра и повече, са обозначавали, че жената е куртизанка, но с течение на времето се превръщат в мерило на обществения статус и на потеклото на жената. Трябва да отбележа, че по това време във Венеция, професията на куртизанката е била уважавана и почитана, така че разликите в облеклото между една куртизанка и жена от висшата класа са били малки. Носенето на обувките – платформи Чопини увеличавало осезаемо височината на жената и така подчертавала високия и обществен статус.

По време на Ренесанса обувките – платформи Чопини започват да се правят все по-високи. Запазени са обувки високи над 50 см. През 1430 г. височината на чопините е ограничена от венецианския закон до три инча, но този регламент бил широко игнориран.

Запазените обувки – платформи Чопини обикновено са изработени от дърво и / или корк, а тези в испански стил понякога са с метален обков. Най-често са покрити с кожа, брокат или бродирано с бижута кадифе. Обикновено се търсело съвпадение на тъканта на обувката с тази на роклята, но не винаги. Странното е, че въпреки че са силно декорирани, чопините най-често са оставали скрити под полата на жената и всъщност при носене навън не са се виждали.

Обувките – платформи Чопини в Испания

През XV в. обувките – платформи Чопини са били много модерни и в Испания. Популярността им била толкова голяма, че по-голямата част от доставките на корк за страната се насочвали към производството на обувките. Чопините в испански стил са по-често конусовидни и симетрични, докато венецианските са много по-художествено оформени. Това не означава, че испанските чопини не са били украсени; напротив, има данни за бижута, позлатени букви по протежение на подметката, бродерии и пр.

Социалните класи при викингите – ярл, карл, трол

Социалните класи при викингите са три: благородници – ярл (Jarl), свободни хора – карл (Karl) и роби – трол (Throll). Последната не бива да се бърка с трол (troll – митологичното същество), въпреки че се произнасят почти еднакво.

Крале

В началото на викингската епоха кралете в скандинавските земи са били регионални (а не национални) владетели. С течението на времето обаче тази власт става все по-консолидирана. Има и изключения, като например Исландия, където не е имало крал, както при другите скандинавски страни.. Титлата обиктновено била наследявана, но можело също да бъде присвоена. На кралете не се гледало като на свещени или специални хора. Вместо това на тях се гледало като на изключително способни първенци.

Ярл (jarl)

Най-високата от социалните класи при викингите е ярл. Те са горният ешелон на викингското общество и са или благородници, или богати земевладелци, или търговци. Ярл обичайно имат доста наемни работници, независимо дали земеделци, занаятчии или моряци. Най-богатите, или благородни ярл имали възможност често да общуват с краля, като го информират за новини и разбира се споделят част от печалбата си за краля. В повечето случаи ярл се наследява от най-възрастния син, но не е било невъзможно при солидно забогатяване на свободен човек (Karl) да се превърне в ярл. Обратното било изключително рядко.

Свободни хора – карл (karl)

Следващата от социалните класи при викингите е Карл. Те са били основната част от населението през викингския период. Свободни са да притежават земя, да строят жилища, стопански и занаятчийски постройки и да създават семейство или бизнес. Повечето викинги са били земеделци, като дори и тези които са имали друго занимание, като ковач или занаятчия, са се занимавали и със земеделие.

Карл са имали правото да притежават роби, за да помагат при земеделската, занайтчийската, или домакинската работа. Не всички карл са имали точно един и същи живот. Варирали са от земеделски стопани, които притежавали собствени домове, до наемни работници, която помагат на собствениците на земи да изпълняват ежедневните си задължения. В замяна собственикът на земята осигурявал прехрана и заплащане за помощниците. Независимо от относително ниското си положение в обществото те също били считани за карл.

Най-високо бил goði. Това е бил или еквивалентът на местен вожд, или жрецът на общността.  В началото на викингската епоха свободните хора са имали възможност да избират към кой goði да се присъединят. По този начин goði, които не изпълнявали задълженията си свързани с грижа за обществото можели да останат без него. Постът е бил предимно наследствен.

Роби – трол (throll)

Робите са най-ниската от социалните класи при викингите. Думата трол се произнася по почти същия начин като митичното същество трол, но се пише различно и няма смислова връзка. Те нямали почти никакви права:  нямали право да притежават земя и трябвало да работят за своите собственици. Въпреки това, на лошото отношение към робите не се е гледало добре, затова повечето са третирани приемливо добре за статута си.

Робите са придобвани по много начини: заловени във война или нападение, чрез търговия, или бартер или чрез отсъдено наказание за престъпление. Освен това децата родени от жена-роб също ставали роби. Трал са имали право да притежават ограничено количество пари, имали са позволено и някакво свободно време, за да посетят пазара например. Имали са и право да се женят.

Освобождаването на трол е било възможно, предимно ако собственикът им реши. Дори вече свободен, бившият роб не би се считал за равен на свободния човек и можело да отнеме поколения, преди бившите трол да могат сами да притежават земя.

Други

Имало и хора, които не се вмествали съвсем точно в която и да е от социалните класи при викингите. Това са били хората без собствено жилище. Да бъдеш беден или бездомник във викингските времена не е било по-добре от днес. Останалата част от обществото гледала с недобро око към всеки, който не е имал място за живеене,  а просенето не е било толерирано. Тъй като обаче е било възможно карл или дори ярл да изпадне и да остане бездомен, като цяло са били третирани добре.

Ханзейската лига (Ханза) – прототипът на Европейския съюз

Ханзейската лига (известна още като Ханза) е един от най-големите познати в историята съюз на търговски гилдии от различни градове и държави. В нея се обединяват около 200 града, които имат една обща цел: да търгуват лесно и добре. Лигата се смята за предшественик на Европейската общност – от една страна, тя е зона за свободна търговия, от друга, балансира интересите на общата политика с идентичността и интересите на своите членове.

Същност и функции на Ханзейската лига

Ханза създава и поддържа търговски монопол по крайбрежието на Северна Европа (от Балтийско до Северно море) между 13 и 17 век. В нея участват множество градовете, които по презумпция са съперници, но си сътрудничат в рамките на Лигата, за да се защитават от пирати и да се състезават срещу по-големи икономически сили.

В продължение на почти четири века Ханзейската лига поддържа собствена армия, механизъм за обмен, регулатор на тарифите и дори за кратко има Парламент. Тя има за цел да защити търговията, което означава, че поддържането на мира е основна нейна грижа, но все пак понякога води войни, подчинени на тази задача.

От една страна, просперитетът на Лигата вероятно не се е облагодетелствал по-нисшите слоеве в участващите градове. От друга страна, през по-голямата част от своята история всички граждани се радват на дълги периоди на мир и стабилност, основани почти изключително на предпочитанията към търговията, вместо към завоеванията.

Начало на Ханзейската лига

Произходът на лигата започва от групи от търговци и търговски градове в две основни географски области: в източната, където германските търговци контролират прибалтийската търговия, и на запад, където търговците от Рейн (особено Кьолн) са активни в Холандия, Белгия и Англия. Ханзейската лига възниква, когато тези различни асоциации се обединяват – процес, насърчен от естествената взаимозависимост на търговията в тези региони. Създаването до голяма степен е инициирано и контролирано от тези градове, по-специално Любек (Lübeck), който има централно положение и жизненоважен интерес в търговията между Балтийския регион и Северозападна Европа.

Балтийския регион

Овладяването на търговията в Балтийско море от немска страна е постигнато с поразителна скорост и пълнота в края на XII и началото на XIII век. След като е превзет от Хенри III (Лъв) през 1158 г., Любек става основна база за търговците от Вестфалия и Саксон. Висби, град на шведския остров Готланд, скоро се проявява като основен транспортиращ център за търговия в Балтика и с Новгород (сега Велики Новгород), който е главен за руската търговия.

От Висби германските търговци спомагат за създаването на важни градове на източното крайбрежие на Балтика: Рига, Ревал (сега Талин), Данциг (сега Гданск) и Дорпат (сега Тарту). Така до началото на XIII век германците имат почти пълен монопол над търговията на дълги разстояния в района.

Няма приета единна официална дата на създаването на Ханзейската лига, но още през 1210 г. Любек и Хамбург се споразумяват, че между тях по определени въпроси се постига общ закон, и така през 1241 г. се стига до официален съюз, който осигурява общи действия срещу разбойници и пирати. Това е само едно от няколко подобни споразумения. Любек сключва подобни през 1259 г. с Росток, Висмар и Щралсунд. Основните им цели винаги са борба с пиратството и други заплахи за търговията.

Западната търговия

Междувременно търговците от Кьолн и други градове по Рейн придобиват търговски привилегии във Фландрия и в Англия. В Лондон те се радват на специална кралска закрила и привилегии. Два забележителни документа от този период са хартата на привилегиите, предоставена от Хенри II през 1157 г., и правата, предоставени от Ричард I през 1194 г. в замяна на финансова помощ. Ситуацията във Фландрия не е толкова добре документирана.

Обединяването

От средата на XIII век сътрудничеството между северногерманските градове става много по-широко и добре регулирано. Към 1265 г. всички градове, спазващи „закона на Любек“, се споразумяват за общо законодателство за защита на търговците и техните стоки. Силни в контрола си над балтийската търговия, Любек, Гданск, Рига и техните сателити си пробиват път на запад. Те влизат в райони, доскоро доминирани от търговците на Рейн, и накрая се присъединяват към своите съперници в създаването на общи сдружения в Лондон и Брюж.

Разцвет

През вековете в състава на Ханзейската лига влизат все повече и повече независими градове с ключово местоположение, които обаче спазват някои общи закони. С течение на времето броят им достига до около 200 и освен изброените, включва още известни и до днес градове като Хамбург, Бремен, Берлин, Дортмунд, Краков, Калининград, Девентер, Антверп, Ипсуич, Малмьо и др. Те са подчинени директно на римския император, не на местното благородство, борят се заедно срещу външни врагове – както пирати, така и монополисти, които се опитват да ги завладеят.

Търговията помежду им става доста лесна, но много външни градове ограничават търговците от Ханза, като им дават достъп само до определени търговски зони. Местните търговски сдружения в тях пък често настояват пред управниците си да отнемат привилегиите на представителите на Ханзата. Въпреки всичко търговията и мирът в региона процъфтяват.

Упадък

Упадъкът на Ханзейската лига е бавен и започва още през XV век с унищожаването на германския монопол в Прибалтика. Англия и Холандия стават все по-силни и успяват да изтласкат германците не само от вътрешните си пазари, но и от Северно море и Прибалтика. Сътрудничеството между членовете на лигата става все по-трудно и фокусът върху местните интереси измества широките визии на по-ранните градски управници.

Така към края на XVI век Ханзейската лига е към края си. Новите модели на търговия, които бавно се развиват в епохата на големите открития, се оказват последната капка. През 1669 година се разтрогва и последният договор.

Викингски рог – инструкции за употреба :)

Във всяка история за викингите рано, или късно, под една или друга форма участва и викингски рог. За какво и как обаче е бил използван реално викингският рог? Както вече разгледах в отделна статия викингските шлемове с рога са измислица на един оперен дизайнер на костюми. Оставяме ги да почиват в областта на хорското въображение и продължаваме с две не по-малко известни, но доста по-реални дейности с които викингският рог е свързан.

Викингски рог като съд за пиене

Викингският рог за пиене е съвсем реален за разлика от рогатите шлемове. Артифакти са открити както при викингски погребения, така и изобразени в каменни барелефи.  Най-блестящият пример за изобразителни доказателства е изобразяването на пиене, нарисувано на камък. Едно от доказателствата е намерено в Готланд, датира от около 8-ми век и представлява добре запазена рисунка върху камък, изобразяваща празненство, където всички присъстващи, държащат викингски рог за пиене.

Подобни рисунки изграждат впечатлението, че всички викинги винаги са пиели от викингски рог. Всъщност не е точно така. От древни времена изображенията на хора са целяли известна представителност и желание за увековечаване на най-добрите моменти. Освен това в древността и ранното средновековие вероятно само викингските вождове са можели да си позволят художници да рисуват за тях. В същото време хората от по-ниските социални прослойки са били заети по-скоро с оцеляването си. В този смисъл художник рисуващ пищно парти с обикновени фермери, рибари, или войни отпиващи от викингски рог не е много вероятно.

Освен това количеството открити фрагменти от рогове за пиене е относително малко, което също кара учените да считат, че викингският рог е имал по-ограничено разпространение от това във филмите, както споменах по-горе.

В реалността викингите са използвли всичко, което им е на разположение, за да държат алкохола или да пият от него. Често срещани са били съдове с формата на малки конуси, направени от кората на дърво (офика). Счита се, че викингският рог от крава е бил относително по-скъп вариант на чаша, поради недостатъчното количество и нуждата му за други приложения. Използвани са предимно рога от крава, които са осигурявали приблизителен обем от половин литър. Има артефакти и на рога от коза, но поради по-малкия си обем изглежда са били по-малко разпространени.

Писмени свидетелства

Пиенето от викингски рог е засвидетелствано в “Прозаичната Еда“, кодето Тор пие рог, съдържащ всички морета. Той успява да изпие голяма част от съдържанието, което изплашило Útgarða-Loki и неговия род. Споменато е също и в “Беоулф”.

Викингският рог е използван също и за сигнализация

Друго основно приложение е било надуването на специално изработен за целта рог с цел звукова сигнализация. Тя имала различни цели, като поддържане на контакт (напр. по време на лов), предупреждаване за приближаването ви (сигналът на рога ви е начин да покажете, че идвате открито), както и предаване на кодирани съобщения. Използвани са също и при религиозни обреди за събиране на хората, или за призоваване на божеството. Сигналните рогове са всъщност предшествениците на армейските сигнални тръби използвани и до днес.

Колкото по-голям е викингският рог, толкова по-дълбок е звукът. Малките рога се нуждаят от по-голям поток от въздух и издават силен пронизителен звук, докато големите се нуждаят от по-леко духане и произвеждат дълбок звук.

И при двата вида викингски рог – за пиене и за сигнализация е било доста разпространено да се поставя обков, който понякога може да бъде доста луксозен и скъп, както и да се резбоват. Това естествено е оскъпявало значително рога, което е още един аргумент  в защита на тезата, че притежанието и ежедневната употреба не са били били разпространени сред всички обществени прослойки.

Трябва да се отбележи, че и двата вида също така определено не са патент на викингите, а са разпространени при много други народи. Рогове за пиене например са използвани и от древните траки.

Гилотината – не толкова известни неща

Гилотината, както всички знаем е инструмент за изпълняване на смъртно наказание чрез обезглавяване, въведена във Франция през 1792 г. Устройството се състои от два изправени стълба, съединени с напречна греда и жлебове от вътрешната страна на рамката. По тези жлебове се движи нож с косо острие и тежест. Ножът е издиган в горната част на рамката и освобождаван, така че вследствие на тежестта, остротата и наклона на острието да пререже с лекота врата на жертвата завързана под него. Дотук нищо ново. Има обаче и някои по-малко известни факти и точно на тях искам да се спра.

Създаване на френския вариант

Д-р Жозеф Гилотен

Френският вариант на гилотината не е проектиран от Д-р Жозеф Гилотен (Joseph-Ignace Guillotin), който по това време е бил известен лекар, политик и масон. Интересното е, че той всъщност е бил противник на смъртното наказание. На 10 октомври 1789 г .той предложил да се създаде машина с цел по-безболезнена екзекуция, тъй като при класическото обезглавяване с меч и брадва нерядко ставали пълни, или частични пропуски. Човекът, който действително проектирал машината е друг лекар – Антоан Луи (Antoine Louis). В историята обаче остава Гилотен, за което той самият съжалява до края на живота си.

Известно време след създаването гилотината е наричана “луизет” (louisette), но в крайна сметка хората започват да я наричат на името на Жозеф Гилотен. Впрочем изработването и монтирането на първата машина струвало 329 Франка. Първият дизайн е бил с нож, с режеща част във формата на полумесец. По-късно е заменена с прочутата форма с кос режещ ръб. Твърди се, че това става по предложение на Луи XVI , който по ирония на съдбата се разделя с главата си с помощта на подобрения от него уред. Твърдението за негово авторство на идеята обаче, не е доказано.

Първата екзекуция не била приета добре

На 25 април 1792 г. се е състояла първата екзекуция с гилотина. Тълпата не останала никак доволна от бързината на изпълнението. След няколко секунди всичко било приключено и те се почувствали излъгани, очаквайки доста по-дълго “забавление”. Тълпата дори освиркала палача, Чарлз-Анри Сансон (Charles-Henri Sanson).

Гилотината като сувенир

Други времена, други нрави. По време на разгара на първата френска революция екзекуциите в Париж били чести и привличали големи тълпи. Хората дори водели децата си, за да станат свидетели на тези събития. Това създало цяла “индустрия”. Имало будки за храна, били отпечатвани рекламни листовки и продавани най-различни сувенири. За по-патриотично настроените се продавали обеци във формата на гилотина, както и играчки за деца, преспапиета и др.

По-ранни машини

Всъщност гилотината като уред и метод за екзекуция изобщо не е измислен в гореописаното време, място и от споменатите личности. Подобни уреди се използват векове по-рано в други държави. По известни примери в това отношение са Scottish Maiden и Halifax Gibbet. Шотландската Девица е въведена в употреба през 1564 г. по време на управлението на Queen Mary of Scotland и е използвана до 1716 г., което е около 70 години преди френската. Halifax Gibbet е въведена в употреба някъде през XVI в. и е ползвана до 30 април 1650 г.

В хитлеристка Германия

Гилотината е най-известна във връзка с революционна Франция. Твърде възможно е обаче да е отнела толкова, или повече животи в Германия по време на Третия райх. Адолф Хитлер превръща гилотината в държавен метод за екзекуция през 30-те години и нарежда 20 машини да бъдат монтирани в различни градове в Германия. Според нацистките архиви гилотината в крайна сметка е била използвана за екзекутиране на около 16 500 души между 1933 и 1945 г. Много от тях били борци от съпротивата и политически дисиденти.

Последна употреба

Гилотината остана официален, утвърден метод за смъртно наказание чак до 10 септември 1977 г.  Осъденият за убийство на бившата си приятелка Хамида Джандуби (Hamida Djandoubi), мигрант от Тунис, е последният екзекутиран.  189-годишната служба на машината приключва официално чак през септември 1981 г., когато Франция премахна изобщо смъртното наказание.

 

Беатификация – какво е пък това?

Беатификация е процес на обявяване за “блажен” в католическата църква. Това е първата и последна степен преди обявяването на светец. Обявявайки, че някой е “блажен” Църквата накратко казано обявява, че въпросният човек е определено в Рая и определено може да се моли на Бог от ваше име, ако вие пък се молите на блажения. В процеса на беатификация Църквата трябва да проучи и да се увери, че всички ваши писания показват “чистота на учението” (т.е. нищо против вярата) Също така трябва да се докаже, че всичките ви действия са били мотивирани с добродетел.

Процес на беатификация

Официалната беатификация се състои от четири стъпки: информативен процес, въвеждане на причината, апостолски процес и четири категорични решения. Първата от тези стъпки е под юрисдикцията на епископа, в чиято епархия е кандидат-блажения, а останалите три са пряко под юрисдикцията на Конгрегацията на причините за святост (Congregatio de Causis Sanctorum). В края на 60-те години папа Павел VI обяви, че процесът на беатификация и канонизация ще бъде съкратен и децентрализиран. За целта той създаде нов административен отдел на Курията, който да се занимава с подобни процеси. Епархийски, провинциални или регионални съдилища ще провеждат цялото разследване след консултация с Ватикана. Така дублирането ще бъде избегнато и времето, необходимо за завършване на процеса се съкращава.

Процесът на документиране на светостта не може да започне до пет години след смъртта на кандидата. Папата обаче може да съкрати този период на чакане. Папа Йоан Павел II например намали с три години периода на чакане за случая на Майка Тереза, а папа Бенедикт XVI се отказа от целия период на изчакване за своя предшественик Йоан Павел II.

Последващото разследване (или информативен процес) на кандидата включва събирането на всички материали, отнасящи се до репутацията на кандидата за святост или героична добродетел, писанията на кандидата и пр. Необходимото за беатификация чудо може да се отмени в случай на мъченичество.

Епископът назначава човек, наречен постулатор на каузата, който ще представя случая пред епископа и по-късно пред папата. Назначава също и т.нар “защитник на вярата”, известен също като “адвокат на дявола”, за да се осигурят различни гледни точки и да се установи, че цялата истина е известна за кандидата.

След приключване на процеса, ако папата нареди беатификацията, това става под формата на тържествена прокламация с тържествена литургия.

А какво остава до светец?

Оставащата стъпка до обявяването на блажен за светец е доказването на извършване на чудо. Ако такова се докаже, остава формалното обявяване от папата и отслужване на специална литургия.

Еврейската ритуална баня микве

Еврейската ритуална баня микве се използва за потапяне  с цел постигане на ритуална чистота в различни моменти от ежедневието. Обичайно всяка еврейска общност има такава. Думата “микве” се споменава за първи път в Танах (еврейската библия) в общ смисъл на всякакво събиране на вода. Първите сведения в контекста на ритуална баня датират от края на I в.

Канонична конструкция

Еврейската ритуална баня микве се строи следвайки определени канонични правила.

Трябва да е захранвана от естествена вода. Това може да е извор, кладенец, река, езеро. Може да се захранва и от сбор на дъждовна вода, но само ако се събира в естествена цистерна от камък, а не в съдове.
Има и правила за начина, по който водата може да се съхранява и транспортира до басейна. Водата трябва да се стича по естествен път към микве от източника, което по същество означава, че трябва да се подава гравитачно  и водата не може да се изпомпва ръчно, или да се пренася. Също така е забранено да преминава през всеки съд, който би позволил на водата да задържа вода в него, или е в състояние да стане нечист (всичко, направено от метал). Тръбите, отворени от двата края, са допустими, стига да няма значителна крива. В резултат на тези правила водата от чешмата не може да се използва като основен източник на вода за миквен

Еврейската ритуална баня микве трябва да съдържа количество вода достатъчно за покриване на човешкото тяло. Минималният обем вода според писанията е 40 се’а, което се постигало с размери от 3 лакътя дълбочина и по 1 лакът ширина и дължина. Какво представлява се’а като количество остава недоуточнено и до днес. Според библейската дефиниция се равнява на обема на 144 яйца, или около 8.5 литра. Следователно минималният обем на микве е около 340 л. Съвременната трактовка следва предписанията на равина Avrohom Yeshaya Karelitz, според когото 1 се’а се равнява на 14.3 литра и следователно минималният обем на 575 л.  Разбира се обичайно се строят по-големи.

Поводи за ползване

Еврейската ритуална баня микве се използва в следните случаи (без никакви претенции за изчерпателност):

  • След Keri – изхвърляне на сперма, независимо дали в следствие на сексуална активност, мастурбиране, или полюция.
  • След менструация.
  • При псориазис.
  • Преди приемане на юдаизма.
  • След контакт с мъртво тяло, или гроб.
  • След консумиране на месо от животно починало от естествена смърт.
  • Преди погребване на тялото.
  • При жените след раждане, преди подновяването на сексуален контакт.
  • Преди омъжване.

Как се ползва

При къпане в еврейската ритуална баня микве не трябва да има каквато и да е преграда между тялото и водата. Не трябва да се носят дрехи, бижута, грим, лак за нокти, фалшиви нокти или подобни. За по-ортодоскалните служител наблюдава, за да гарантира, че тези изисквания са изпълнени.

Според традицията косата се счита за част от тялото и следователно е необходимо водата да докосне всички части от нея, което означава, че потапянето с плитки не е канонично. Тъй като разресването на традиционните еврейски плитчици не е никак лесно, се води дебат между различните етнически групи в юдаизма относно това дали е необходимо разресването на косата преди потапянето.

Викингските погребения – още един мит

Повечето са виждали как са представени викингските погребения по филмите. Огромен мъжага с дълга брада е положен в неговия кораб, заедно с вещите си. След това корабът е избутан в морето и запален с изстрел на горяща стрела. Това е още един мит подобен на този за викингските шлемове с рога.

Всичко това изглежда типично по холивудски много драматично и също толкова глуповато. Против реалността на така описаното събитие са, както логиката така и откритите досега от археолозите погребения.

Технически противоречия при викингските погребения

За изгаряне на човешко тяло са необходими температури в диапазона 1000 – 2000 °C. Също така тази температура трябва да се поддържа поне два часа.

Дървото гори при температура 400 – 600 °C. Ако е заобиколено от вода, тази температура е по ниска. Също така едва ли е възможно да гори два часа без огънят да бъде загасен от водата. Не на последно място запалването на кораб с една горяща стрела предполага наличието на сериозно количество леснозапалимо вещество на кораба. Викингите определено не са разполагали с такива, поради недостатъчен напредък.

Налични сведения за викингските погребения

Както при всички култури, норвежките ритуали са тясно свързани с митологията. Загробният живот е награда за добре воден живот. За викингските воини, заггнали в битка, имало две възможни дестинации – Валхала (Valhalla) и Фолквангр (Fólkvangr). Фолквангр, според оскъдните източници има същата функция като Валхала, но се управлява от богинята Фрея (Freya). Остава неясен критерият, по който се подбира кой воин къде да отиде. Според една от хипотезите, просто към царството на този, в когото са се врекли приживе.

Така или иначе основната цел на викингските погребения била да подготвят тялото за влизане във Валхала, или Фолквангр. Трябвало да бъдат екипирани, за да се наслаждават на дълъг и щастлив отвъден живот, с всички украшения, на които са се наслаждавали в смъртния си живот. Това позволява на боговете да видят статуса им при пристигането , така че да могат да бъдат третирани в съответствие. Също така били необходими и оръжия, за да бъдат готови за Рагнарок (Ragnarok) повтарящата се славна битка в края на всеки ден във Валхала.

Кремация

Повечето викинги са били кремирани. В по късен етап, вероятно поради християнско влияние, трупополагането се среща по-често, но за по-голямата част от тяхната история кремацията е била обичайният начин. Това ставало на погребална клада – огромен огън, от дебели, тежки и плътни дърва, необходими за достигане на необходимата температура. Кладата също така произвеждала огромни количества дим, което се смятало, че помага за пренасянето до Валхала. Принципно според митологията това се вършело от валкириите, но митовете и ритуалите не са точни науки. Прахът от кремацията обикновено се погребвал в урна.

Погребение

След кремацията най-често прахът е погребван в урни. Възможно е някои от тях да са оставали просто в урна без да бъда заравяна, но няма преки доказателства за това. От археологически находки се вижда, че всички урни са били погребвани заедно вещи, отговарящи на статута им. Не е напълно ясно дали тези вещи са били кремирани заедно с тялото, или положени впоследствие. Тези вещи включвали оръжия, жертвени животни и други вещи, които можело да са от полза във Валхала. Нерядко са включвали роби, или пленници, а в някои случаи вдовицатата сама избирала да бъде пожертвана, за да се присъедини към съпруга си по време на пътуването до Валхала.

Гробовете при викингските погребения били оформени като могили натрупани върху тялото, а не дупки изкопани в земята. Причината е чисто прагматична –  времето е било предимно студено и съответно почвата – твърда.

Корабно погребение

By User:BerigUser:Berig. Transferred from en.wp, CC BY-SA 3.0,

Викингските погребения често били във формата на кораб, маркирани с камъни. Открити са повечето други форми, които могат да се представят като триъгълници, правоъгълници и т.н., но най-често се срещат кораби или големи овали.

Тези с много висок ранг били погребани в действителен кораб. Това били не морски кораби, а малка лична лодка. В тнея се слагали останките от кремацията, след това са били теглени до мястото на погребението и покрити с камъни и пръст, за да образуват гроб. При нито един от откритите подобни гробове дървото не е било овъглено, следователно кремацията не включвала лодката.

Описанието на Ahmad ibn Fadlan

Единственото описание, останало до днес е на арабинът от X в. Ахмад ибн Фадлан и се отнася да погребение на вожд. Това описание е оспорвано от немалка част от учените, тъй като не се подкрепя от археологическите данни.

Според Фадлан мъртвият вожд е бил положен във временен гроб за 10 дни, заедно с гроздов сок, който да ферментира за погребението, както и да се даде време за ушиване на нови дрехи за погребението му. След 10-те дни лодката на вожда била изтегляна на брега и в нея било оформяна ложе. Тялото му било обличано в новите дрехи и било полагано заедно с ферментиралия сок, хляб, месо и плодове за пътуването къв Валхала. Съща така били убивани куче, коня, крави, кокошка и петел, за да го придружат.

Междувременно момиче избрано сред робите му минавало през палатките на останалите вождове, като правело секс с всички. Смятало се, че спермата на мъжете носи същността на живота. След това робинята била отведен на кораба, където била удушавана, или намушкана до смърт. След това корабът се запалвал и след изгарянето, около него се построявала кръгла каменна ограда. След това върху пепелта се изграждала могила.

Както вече споменах няма археологически находки с овъглени останки от лодки, което до голяма степен опровергава описанието. Разбира се съществува и възможността просто още да не са открити такива…

 

Защо наричаме Византия Източната Римска империя?

Византия наричаме Източната Римска империя, особено след падането на Западната Римска империя. Ние я определяме като Византийска империя, а нейните жители като византийци. Всъщност това е изкуствено създадено име единствено заради удобно разграничаване на Източната от Западната Римски империи.

Това, което ние наричаме Византийска империя, всъщност никога не е имало това име, нито пък гражданите му са се наричали “византийци”. Единствените византийци реално са гражданите на град – колония Византия (Βυζάντιον, Byzantion) – населеното място, от/около което възниква Константинопол. Колкото и да е различна в много отношения (език, религия) от Западната Римска империя,  жителите и винаги са се наричали ​​ромеи (гр. Ῥωμαῖοι, лат. Rоmaioi). Империята винаги се е наричала Римска империя (Basileia Romaion).

Императорът се считал за наследник на Октавиан Август. На 11 май 330 г. Император Константин официално премества столицата в новоразширения Бизантион и го нарича Нов Рим (Nova Roma), само за да подчертае приемствеността с Рим. Доказателства се откриват на много места, като например Град Нафплио (Nafplio, гр. Ναύπλιο), днес в Гърция е наричан от венецианците Неапол на Рим (Napoli di Romania), за да го разграничават от сходно звучащия италиански град Неапол.

С течение на времето византийската цивилизация все повече се характеризира като самостоятелна. За основни разлики се считат: религиозни, езикови, културни и художествени. През VII в.например гръцкият език става официален, докато преди това такъв е бил латинският. Подобни фактори спомагат за налагането на термините византия и византийци, въпреки че както споменах никога не са били употребявани от самите тях.

Крампус – тъмната страна на немския Дядо Коледа

Крампус (Krampus), е същество водещо началото си от езическите времена. Неговата роля е било да наказва непослушните деца. За него се смята, че е син на Хел (Hel) – скандинавската богиня на воините, които не умират с чест, в битка. Тя пък от своя страна е дъщеря на Локи (Loki) и великанката Ангурбода (Angrboda), но да не задълбаваме повече натам. Името му произлиза от немската дума Krampen, която означава “кирка”.

Как изглежда

Крампус се появява в много вариации, но повечето споделят някои общи физически характеристики. Той е космат, обикновено кафяв или черен и има кози копита и рога. От устата му се провесва дълъг, заострен език и се показват кучешки зъби. Той носи вериги, д които подрънква от време на време за повече драма. Смята се, че веригите символизират обвързването на Дявола от християнската църква. Наследство от езическия му първообраз са пръчките, снопове брезови клони, които носи и с които от време на време шляпа лошите деца. Понякога също Крампус се появява с чувал или кош, провесен на гърба му. В него слагал лошите деца и ги отнасял неясно къде. Споменава се удавяне, изяждане и дори ада, което ми се струва малко прекалено за деца, ноо такива са били времената.

Християнизиране на Крампус

Християнството е “осиновило” Крампус, давайки му ролята на антагонист на благия Св. Николай. Нещо като мистър Хайд на добричкия доктор Джекил, но в отделно същество. Според традицията, той се появява в нощта преди 6 декември, известна като Крампусова нощ (Krampusnacht). Самият 6 декември е Денят на Св. Николай (Nikolaustag), когато немските деца поглеждат пред вратата си, за да видят дали обувката, която са оставили през нощта, съдържа или подаръци (награда за добро поведение), или пръчка (за лошо поведение).

Традицията тръгва от Бавария и се разпространява на юг през провинциите на сегашна Австрия. Поради сходния с дявола външен вид Крампус е бил забранен през голяма част от XX в. в Германия и Австрия.

 

Макуахуитъл – ацтекския обсидианов меч

Ацтекският макуахуитъл е дървена тояга с шипове, или пластини отстрани, приличаща на меч, която ацтеките използвали срещу враговете си. Това оръжие е изработено от дъбово дърво с остриета от двете му противоположни страни. Тези остриета представляват остри парчета обсидиан (вулканично стъкло) или кремък, поставени на интервали едно от друго.

Произход и описание

Наименованието макуахуитъл произлиза от мексиканската етническа група Науа и е словосъчетание от две думи – ръка (маитъл) и дърво (куахуитъл). Това характерно ацтекско оръжие води началото си от Мезоамерика и е използвано от ацтеките в посткласическия период, който обхваща годините от 900 до 1679 година. То е описано за първи път от испанските конкистадори и монаси през XVI век. Според историческите извори съществували три вида макуахуитъл с различни размери. Късият ацтекски меч достигал до около 50 см дължина, средният бил около 60-70 см., а най-дългият можел да достигне до размера на човек и се е използвал с две ръце. Най-популярният вид бил средният размер. Той се използвал с една ръка, а остриетата му можели да разполовят дори кон с едно движение. Острите части се прикрепвали към дървената основа посредством дървесна смола или лепило от битум (определено състояние на нефтa). Те били толкова здраво залепени, че не можело да бъдат извадени или счупени.

Приложение и ефективност

Силата на ацтеките на бойното поле била описана от испанския завоевател Ернан Кортес. Това е човекът, който оглавявал испанската експедиция унищожила държавата на ацтеките в началото на XVI век. Хрониките на неговите завоевания разказват, че ацтеките били страховит народ. Техните култура и традиции ги определяли като войнствено общество.

Ацтекските воини се маскирали като ягуар или орел, тъй като в техните вярвания двете животни били олицетворение на силен и непобедим хищник, всяващ страх във врага си. По този начин те вярвали, че ще предизвикат страха на противниците си и ще ги победят по-лесно. Традицията повелявала всеки нов воин да залови вражески войник, за да бъде приет в бойната група на ацтеките.

Ацтеките имали добре обмислена система за това как трябва да се разпределят военните, както и добре разработена стратегия бойните полета, на които воювали. Ацтекските воини, които използвали макуахуитъла, трябвало да пристъпят напред по време на битка, само когато стрелците имат преднина и приближават противника. При директен двубой с врага, ацтекският макуахуитъл бил най-добрият актив в ръцете им.

Освен макуахуитъл, ацтеките използвали и дървени копия с обсидианови върхове, които били малко по-дълги от макуахуитъла. В битка те ползвали още дървени щитове и шлемове на главата. Силата им била в директния двубой, в който изумявали врага си с неземната си смелост и сила, които притежавали.

Противно на общоприетото мнение, смъртоносният макуахуитъл не е изобретение на самите ацтеки, а по-скоро оръжие, широко разпространено сред отделни групи в Централно Мексико и в други места на Мезоамерика.

При сблъсък със стомана на меч е бил неефективен, също както и при удар по броня.

Съществуват ли макуахуитли днес?

Днес няма останали оригинални макуахуитли. Направени са различни опити да бъде пресъздадено оръжието такова, каквото е било в онези времена, на база разкази и илюстрации, рисувани през XVI век или по-рано. Смята се, че последният автентичен макуахуитъл е унищожен през 1884 г. при пожар в Real Armería de Madrid, където оръжието е било съхранявано дълго време до последното характерно за ацтеките дървено копие.

Битката при езерото Земпах – швейцарската военна гордост

Битката при езерото Земпах (Sempachersee) е емблематично сражение състояло се на 9 юли 1386 г. между херцога на Австрия Леополд III от династията на Хабсбургите и обединените общини Ури (Uri), Швиц (Schwyz), Унтервалден (Unterwalden) и Луцерн (Luzern). Победата на съюзените общини катализирала консолидирането на хлабавата дотогава швейцарска конфедерация.

Предпоставки за битката при езерото Земпах

През 1291 г. е сключен първия съюз между швейцарските общини Ури, Швиц и Унтервалден с цел взаимопомощ и отбрана предимно срещу херцогство Австрия. Казвам общини, защото “кантон” е термин и концепция навлезли от Франция едва през XVI в. Към 1386 г. към тях вече са се присъединили и общините Луцерн, Цюрих, Берн, Цуг и Гларус. Това обединение става известно под името  Осемте селища  (Acht Orte).

Причините за нарастващото напрежение между обединените общини и австрийците са свързани с експанзията на общините и приобщаването на селища, които дотогава са били под контрола на херцогство Австрия. Конкретният повод за битката при езерото Земпах е сключването на съюзи между Луцерн и общините Entlebuch, Sempach, Meienberg, Reichensee and Willisau.

Първоначално са проведени преговори за примирие на 21 февруари 1386 г. в Цюрих. Оказало се обаче, че и двете страни нямат силен интерес към постигане на мир. Подготовката за война започнала веднага след провала на преговорите.

Начало на войната

Херцог Леополд III събрал своите сили в близост до град Бруг (Brugg). Те се състояли от негови васали от Тирол, Елзас, Швабия, както и от общините Аргау и Тургау, а също и наемници от различни места. Концентрирането на войските около Бруг предполагало военен поход към Цюрих. Изненадващо обаче австрийските сили се насочили в посока към Луцерн.  Интересен факт е, че заедно с войската е имало и отряд от косачи, които са имали задача да унищожават реколтата по пътя си.

По време на похода преди битката при езерото Земпах, австрийските войски превзели, ограбили и запалили градчето Вилизау (Willisau). След това се насочили към езерото и градчето Земпах и заели позиции около него.

През това време обединените сили на Ури, Швиц, Унтервалден и Луцерн се придвижвали възможно най-бързо обратно от Цюрих след като станало ясно, че целта на Леополд е друга.

Двете армии се срещат на 9 юли 1386 г. към обяд на около 2 км. от Земпах. Хълмисто – гористата местност не позволявала участието на кавалерията, затова рицарите били спешени. Битката при езерото Земпах започнала с швейцарска атака по фланга, докато австрийците се опитвали да ги обградят.

Победата на швейцарците

Какво довежда до преимущество на швейцарската войска и предопределя победата е въпрос на дискусии и до днес. Счита се, че спешените, бронирани рицари били твърде бавно подвижни, сравнени с швейцарците, които нямали никаква защита освен дървени щитове. Също така се смята, че благородниците подценили швейцарските сили и вместо да изпратят в атака наемниците, решили да смажат врага със собствени сили и повели битката в челните редици.

Легендата за  Арнолд фон Винкелрийд

Като една от причините да победата се цитира и една легенда. Според нея Арнолд фон Винкелрийд (Arnold von Winkelried) от Щанс (Stans) осигурил пробив в редиците на австрийците, като сграбчил няколко копия в сноп и се хвърлил, нанизвайки се върху тях. По този начин отворил пролука в предната линия, чрез която швейцарците разкъсали бойния ред на врага. Първото описание на тази случка датира от около 50 години по-късно, което я прави твърде малко вероятна.

Така, или иначе швейцарците разбиват напълно австрийската армия и убиват Леополд III, както и голям брой други благородници. На 12 октомври 1386 г. е сключено примирие, а по-късно (14 февруари 1384 г.) и едногодишен мирен договор. Победата в  битката при езерото Земпах дава възможност за по-нататъшна експанзия и консолидация между швейцарските общини.

Армии численост:

  • Швейцарци: 1500 – 2000
  • Австрийци: 4000, вкл. 1500 рицари

Жертви:

  • 200 – 600
  • 1500, вкл. около 400 благородници